Няма по-лаком и по-хищен звяр от новата идея ♥ Никос КАЗАНДЗАКИС
„ Арогантността е може би единственият грях, който международната естетика смята за смъртен и не го прощава; апогеят на могъществото на един организъм поражда неизбежно неговата крах. “
~ „ Рапорт пред Ел Греко “ (Изд. „ Ентусиаст “)
Никос Казандзакис (1883-1957)
Русия (Фрагмент)
…Цялата Земя е един Помпей, малко преди изригването. Каква изгода от една такава земя, с безсрамните си дами, с погрешните си мъже, с безчестията, с неправдите и заболяванията? Защо да живеят всички тези хитри търговци, човекоядците войскари, прекупвачите попове, сводниците и сакатите? Защо да пораснат всички тези деца и да седнат и те на мястото на родителите си, в кръчмите, във фабриките, в бардаците? Цялата тази материя пречи на духа да мине. Колкото дух е имала, изразходвала го е при основаването на една блестяща цивилизация - идеи, религии, изкуство и занаяти, просвета, каузи. Сега изветря; дано дойдат варварите да прочистят задръстения път, да проправят ново русло на духа.
Гледам по какъв начин тълпите, онеправдани и гладни, се нахвърлят на застланата софра, където господарите седят, замаяни от тежкото ястие и пиянство. Химерата разпалва лицата на тези, които връхлитат; другите, тези, които седят, чуват внезапно плача и се извръщат; изначало се смеят, след това пребледняват, навеждат се разтревожени и съглеждат долу - робите и робините им, изполичарите, служащите, босяците се изкачват. Свещен момент! Най-великите достижения в региона на мисълта, на изкуството и на делото са се родили точно освен това стремглаво нанагорнище на индивида.
Строяват се господарите, с цел да окажат опозиция, съпротивляват се; само че целият порив на нашето време е срещу тях - ядоха, пиха, сътвориха една цивилизация, изветряха, пристигнала е последната изява на техния дълг: да изчезнат.
Това е законът, единствено по този начин животът може да се обнови и да прогресира. Всеки жив организъм - а живи организми са и концепциите, и цивилизациите - чувства непреодолима потребност, и даже освен това: дълга да грабне и да асимилира всичко към себе си и да го трансформира в свое; да завладее, в случай че може, света. Няма по-лаком и по-хищен звяр от новата концепция.
Но в същото време стартира да работи и безмилостният закон: колкото повече живият организъм извършва дълга си да се разпростре и да господства, толкоз повече се доближава към своята крах. Арогантността е може би единственият грях, който международната естетика смята за смъртен и не го прощава; апогеят на могъществото на един организъм поражда неизбежно неговата крах.
И още едно необяснимо нещо: таман тъй като е извършил дълга си, живият организъм загива; в случай че не го е извършил, ще живее и ще вегетира, без да нервира, без да се нервира, доста по-дълго време.
Сякаш този гибелен дълг се е впил като чеп в сърцето на организма, с цел да му помогне, откакто е приключил задачата си да се разрасне и да господства, тогава да загине, с цел да не пречи на различен жив организъм, който стартира да надига глава и да желае на собствен ред да завладее света. Има наподобява някаква огромна избухлива мощ във всяка парченце живот, като че ли във всяка парченце живот е съсредоточена мощта на целия живот, подготвена да избухне при всеки сблъсък; по този метод животът освобождава вътрешните си стремления и върви напред.
Отначало този закон ни се коства неправдив и ни дразни; само че в случай че се наведем и се вгледаме по-дълбоко, изпълва ни удивление: с помощта на този закон грубата мощ губи всемогъществото си, мощният не се надува смело и нагло; тъй като от една страна този закон на хармонията го тласка да разгърне до дъно силите си, а от друга му припомня, че с всеки минал момент, като служи на цялото, той върви към личната си крах.
Стремя се да обхвана, доколкото мога, целия кръг на човешката активност и да открия кой е този вятър, който тласка всички тези човешки талази нагоре; надвесвам се към дребната, едвам различима дъга на необятния кръг, в епохата, в която пребивавам, и се мъча да видя актуалния дълг; вероятно единствено по този начин човек би могъл в късия момент на своя живот да реализира нещо безсмъртно, тъй като взе участие в един вечен темп.
Имам дълбокото схващане, че един Борец се изкачва от материята към растенията, от растенията към животните, от животните към хората и се стреми към независимост. При всяка съдбоносна ера този Борец приема нов образ; през днешния ден неговият облик е лидерът на пролетарската класа, която се възкачва, зове, издига лозунги: правдивост, благополучие, независимост! И въодушевява другарите си.
Правилно и нужно е тези, които се борят за един блян, да мислят, че ще го реализиран и че щом го реализиран, в света ще се възцари благополучие. Така духът се ободрява и набира храброст за безкрайното възвишение. По същия метод и каруцарят слага пред устата на коня си, който тегли тежко натоварената кола, стиска сено; конят изпъва врат, доближава едно клонче, само че сеното се отдалечава и конят го следва и се мъчи да го доближи, и по този начин върви и се изкачва.
Изпълва ме почитание. Сред тези тъмни множества ясно разграничавам Вика на Невидимия, който се изкачва и тласка и света да се изкачи. Ако бях живял през други епохи, щях да различа този Вик измежду множествата на благородниците, на заможните, на индустриалците, на търговците, които са се изкачвали тогава, и щях да се причисля към тях. Един безконечен порив, който стои по-високо от индивида, увлича хората, тласка ги нагоре, и когато към този момент се изтощят, изоставя ги и се нахвърля върху различен, неразвит, неизчерпан материал.
Наш дълг е, в епохата, в която живеем, да следваме този безконечен порив, да го поддържаме, да му съдействаме; през днешния ден той е превзел множествата, които работят и гладуват, тези множества през днешния ден са неговия неразвит материал. Множествата не могат да отличат този безсърдечен устрем; дават му дребни наименования, с цел да съумеят да го създадат понятен за ограничавания си разум и безценен за всекидневните си потребности.
Наричат го благополучие, тъждество, мир; само че невидимият Борец оставя тези примамки да въодушевяват множествата, и се мъчи, недопечен и безмилостен, да премине оттатък мозъка и плътта и да сътвори от всички днешни крясъци на гнева и глада едно съображение за независимост.
Много е рисково да се наведеш и да погледнеш; може да те обземе ужас; тъй като тогава ще откриеш една неприятна загадка: Борецът не се интересува от индивида, интересува го пламъкът, който изгаря човека; пътят му е една алена нишка, която пронизва, като броеница от черепи, хората. Следвам тази алена нишка, единствено тя ме интересува на този свят, пък въпреки и да усещам, че минава и през моя череп, като го пронизва и го разбива; одобрявам по свободна воля тази нужда.
Но дано спрем на човешките лимити, единствено там, вътре в тях, можем да работим и да осъществим дълга си; дано не отиваме по-нататък, чак до края; тъй като на края зее бездната и може да ни се подкосят краката от страх; на края стои Буда със спокойната си жлъчна усмивка, великият магьосник, който духва и светът изчезва. Ние не желаеме светът да изчезне, нито пък Христос да го натовари на раменете си и да го реалокира на небето; желаеме да живее и да се бори дружно с нас, и го обичаме, по този начин както грънчарят желае и обича глината си; различен материал, който да обработим, друга закрепена измежду хаоса равнища, която да засеем и да ожънем, нямаме.
От: „ Рапорт пред Ел Греко “, Никос Казандзакис, изд. „ Ентусиаст “, 2011 година
Снимка: kazantzakispublications.org
